Окислено небе
Небето като ябълка виси
от мислите ми силно окислено.
И спомен, побелял от старост, спи
сред бездната на мрака примирено.
Защо ли, мамо, мен притиска жал,
не свикнах ли от теб да съм далече?
Да зъзна във сълзата ти… Изтлял
е усетът за време - цяла вечност…
По слепи стъпки лутам се, вървя,
сърцето си дори в трохи превърнах.
Как искам пак, макар и във съня,
по тях в дома при тебе да се върна.
Животът-зрънце се изтърколи
и сви се между две бразди с уплаха.
Той бе урумово лале в скали,
но в почва до маслини го отвяха.
А времето измило е нозе
във тъжната ни горестна раздяла.
Крилото ти над мен отдавна взе
и питам се без род дали съм цяла.
© Росица Димова All rights reserved.
