Помисля ли за теб ми става нежно 

и жлъчната обида я преглъщам.

Ръцете ми са мостове - копнежи,

простили грях за твоето завръщане. 

Понеже не умея да си тръгвам, 

все още те живея във измислици. 

Загубиш ли ме - знай, че първо 

тогава ще боля най-истински. 

Но всъщност щом не спирам да те мисля 

и болката жадува облекчение, 

какво пък значи някаква си 

липса? 

Аз свикнах да си все в стихотворения... 

И, колкото към теб да правя мостове, 

превръщаш ти очите ми в морета... 

Не съм от стара приказка, магьосник, 

а клетник, май орисан за поет... 

Стихопат. 

Danny Diester