Помисля ли за теб ми става нежно
и жлъчната обида я преглъщам.
Ръцете ми са мостове - копнежи,
простили грях за твоето завръщане.
Понеже не умея да си тръгвам,
все още те живея във измислици.
Загубиш ли ме - знай, че първо
тогава ще боля най-истински.
Но всъщност щом не спирам да те мисля
и болката жадува облекчение,
какво пък значи някаква си
липса? ...