Орисѝя
Помисля ли за теб ми става нежно
и жлъчната обида я преглъщам.
Ръцете ми са мостове - копнежи,
простили грях за твоето завръщане.
Понеже не умея да си тръгвам,
все още те живея във измислици.
Загубиш ли ме - знай, че първо
тогава ще боля най-истински.
Но всъщност щом не спирам да те мисля
и болката жадува облекчение,
какво пък значи някаква си
липса?
Аз свикнах да си все в стихотворения...
И, колкото към теб да правя мостове,
превръщаш ти очите ми в морета...
Не съм от стара приказка, магьосник,
а клетник, май орисан за поет...
Стихопат.
Danny Diester
© Данаил Антонов All rights reserved.
