Острови в душата - 22

Терасата и чудната беседка

приличаха на кораб акострирал.

Зад клони на дърво една съседка

със любопитство погледа провираше.

Но тя успя единствено да види

Момчил, че настани добре жената.

По нейния сценарий бе предвидено

да има огън между тях. "Играта

не е започнала и аз избързвам!" -

съседката неволно се упрекна.

"На приказки обичам да се връзвам!

Комшията и той какви ги рекна..."

- Защо и двамата сте мълчаливи?

Закуската ми ли не одобрихте?

- О, не, какво приказваш, мила Поли! -

Росица притеснено я прекъсна.

- Нали разбра тревоги и неволи,

че имам, но пък бяхме тук до късно.

- Тогава да побързаме, че вече

свободните места ще са заети.

- Аз знам, нетърпеливо си човече

и час по-скоро искаш на морето

да идем. Хайде, дъще, приготви се! -

бащата дяволито я погледна.

- В синхрон да бъдеш с всички научи се.

Припряността за мен е навик вреден.

Но думите последни тя не чула,

към стаята си беше изтърчала.

След малко бели чехли бе обула

и с роклята любима – също бяла –

представи им се малката кокетка.

- Но вие още ли сте двама тука?

- Я виж я ти, държи ми вече сметка!

Надуеш ли балона, той се пука!

Росица стана, тръгна притеснена,

за сутринта не беше казал нищо

Момчил и тя с вина несподелена

душата безпощадно взе да нищи

от туй, което искаха и двама,

а знаеха – не трябва да се случва.

Но спря да мисли. След минута само

готова бе и стаята заключи.

. . .

Морето пак приятелски ги срещна,

с вълни спокойни бе се заиграло.

За него любовта не беше грешна,

а те, че се обичат бе разбрало.

Намерила си място, първо Поля

постелката върху чаршафа сложи.

Щурееше края нея Рик на воля

и правеше си крос с маршрути сложни.

Момчил и Роси бяха се вглъбили

във себе си. Гореше тишината.

Мълчанието те не нарушили,

мъжът я хвана нежно за ръката

и водно колело пред тях показа.

- Да се качим ли? Поли обожава.

Ще иска после пак, че е зараза,

но мисля, че детето заслужава.

Полина чу баща си и изприпка,

врата му тя с ръцете си обгърна.

- Ти знаеш, тате, плувам като рибка,

не ме е страх, дори да се обърне.

- Това не трябва, дъще, да се случва,

недей да дърпаш дявол за опашка,

че лошото така съдба отключва,

не бива да се случва нищо страшно!

Готов ли е помощник капитанът

да завъртим задружно чифт педали?

Росица се усмихна леко, стана,

а Поля, водно колело избрала,

го буташе с баща си към водата

сияеща и толкова щастлива,

че детското ѝ островче в душата

вълни на радост взеха да обливат.

Качиха се, педали завъртяха

и много бързо се отдалечиха

от хората, по края дето бяха,

но своята посока не смениха.

Полина беше точно зад баща си.

Вниманието нещо ѝ отвлече,

над рамото му рязко се надвеси,

по силния наклон се плъзна, вече

разбрала, че ще падне във водата.

Росица я видя, от страх изстина

и за крака ѝ сграбчи я жената,

но прилив на вълна злокобно зина

и в този миг момичето отнесе.

Страхът удари Роси през лицето...

От плясъка бащата беше стреснат.

Обърна се. - Къде ми е детето?

В страни една ръчичка се показа,

но после скри се. - Не клати, Момчиле,

ще се обърнем, - рязко Роси каза -

че колелото е надясно килнато!

Ела насам ти в равновесна поза! -

успя да каже и се хвърли смело.

Пое си въздух и надолу Роси

към дъното със вещина, умело

се спусна и започна да претърсва

със трескав поглед водното пространство.

Сърцето ѝ, от ужаса разкъсвано,

го правеше с прецизно постоянство.

И изведнъж, видяла Поли вече,

тя ловко до момичето достигна,

напрегна сили, горе го извлече.

Момчил пое детето и го вдигна.

Спасителите, от брега видели,

че има паднал пасажер в морето,

със скутера си бяха долетели

и много бързо сложиха детето

на пясъка. Медикът се намеси,

започна Поли той да съживява.

Направи ѝ масивни гръдни преси

и тя вода повърна. Чак тогава

на този ужас Роси се поддаде.

Тя цялата от нерви се тресеше.

Момчил я гушна - Поля ти извади,

спасителка на рожбата ми беше..!

Момичето полека се огледа,

подвластно на страха парализиращ,

треперещо и още много бледо.

Едва ли преживяното разбираше

След час, прибрани в тяхната квартира,

стояха на беседката смълчани,

с души, от ужас сякаш рестартирани,

а от съдбата в таен брак венчани.

Следва: