Препускат пак ятата по стрехите,
на моята обрасла, стара къща
и бурени превзели са лехите,
по нея даже странник не извръща
и погледа си - мигом заблуден,
че що да дири….
в пустия ми ден?!
Струеше слънце нявга в моя дом
и смях кънтеше медено-калаен,
във вечери прохладни мълчешком
под звездния покров, така омаен,
отпуснах бавно морната снага,
нощта със топъл дъх да ме погали
в очите ми, преливащи от влага
луна се отразяваше…
в кристали!
Отлитат пак ятата от стрехите,
изчезват във небето безвъзвратно!
Безмълвни и нерадостни са дните
дорде при мен се върнат те...
обратно!
23.08.2016 г.
© Владислав Недялков Todos los derechos reservados