Живота уж направен е за живите,

но мъртвите душѝ са без умора.

Със кръстове напълниха се нивите,

а никой не засява вече хора.

Стесниха се до сляпо хоризонтите. 

Рисувах те в очите си по начин, 

със който този свят бе само фонът, 

на образа под моите клепачи... 

И, колкото отровни лицемерия, 

кълнящи ми се в истинска любов, 

прииждаха с добрите намерения, 

аз знаех, че за тебе съм готов. 

Тогава те видях съвсем отблизо. 

Родих те във мига си на проглеждане. 

На прага ми не стой, а бързо влизай! 

Измествай от ръцете ми надеждата! 

Прегръщай ме до болка и до синьо, 

а после ме целувай с жадни устни, 

докато избледнее туй мастило,

сърцето ми удавило в изкуство... 

И аз ще те държа, новородена, 

в обятията топли на душата ми. 

Полетата ще светят пременени, 

и гро̀бове ще скрият със цветя. 

Тогава този свят едно ще види, 

(поетът не е с нищо по-различен) 

веднъж преглътнал тежката обида, 

мъжът отново може да обича! 

©тихопат. 

Данаил Антонов 

20.09.2023