Скръб навява на сърцето паметта.

Казват - времето лекува  

а аз тъжа

и ще грейна ли - 

кога? 

Не искам пак, не мога

вече само да се мъча

да се моля,

и да помня,

за да не забравя,

мойта малка светлина. 

Или да проклинам?

Да злословя за съдбата,

не, не мога да го правя -

аз го зная

и ридая.

Ще прошепна, може би.

И да питам сърце ми- 

що гориш? 

А то да пламне, да изгори

като пожар, 

по всичко пропиляно…

Да припомни всяка рана, 

да ме затяга

и да спира мойта жажда - 

тази жажда за живот - 

дар, по който аз милеех

и желаех да изгрее,

да цъфти и процъфтява,

уви, не вярвах

но го пропилях, 

заслепен от коварна

грехота - 

черна пепел на смъртта. 

Ще да изгори,

искам го, нали?

Да забравя пътя си нерад

и да си изчезна аз - 

незапомнен, непризнат,

изгубен в свят нерад.

Знам, че скръб навява на сърцето

паметта.

Казваха ми - 

времето лекува,

но потъвам в самота

и не искам аз да грея.

Само за едно милея - 

да си отида в тишина.