Паркът “Скобелев”, герои и любовници Спи светът, спи градът, спи езикът, спи и поетът Йосиф Бродски – и сънува, сънува как сънува лондончанинът Джон Дън Дори и циганите на Бала Баир сънуват и спят, спят и сънуват тъгите ни – пука им... Спи “Майка България” – монумент от гранит. Спи права, забила ръцете в небето ни. Но ние не спим! В града на метафизичната скука, на 107,6 мегахерца ултракъси вълни, слушаме радио “Плевен” – нощния блок, хоризонт за самотници. Или пък не слушаме – все тая... ... Паркът на Скобелев – генералът на белия кон – виж в кръстословиците: редутът и третият щурм – справка в историята. Венци и цветя, цветя и венци – меланхолия, почит, лаврови клонки, спринцовки, найлонови пликове... Обръгнали делника, чужди дори и на празника, приспали нощта алеите в камъни обхождат телата ни – разучават всяко различно от героичната битка за Плевен движение - жест, образ, мимика, пози. Натюрморт: сълзи, усмивки, кръв, кости, гилзи и трупове. Уморени и истинни тук съжителстват на руси и беларуси, украини и фини разпилените спомени и наште блажени и голи тела – техните бъдещи сънища. И само дърветата помнят и знаят, знаят и помнят – смъртта им, оргазма ни. ... Скъпи, Аз не познавам думата “искам”, не искам да искам, но искам да имам очите ти – твоето нощно бдение по мойте големи и тъжни гърди. И ние тъпо, в смисъл - студено, но ни се иска, и се надяваме, да не се надяваме – и пак ни се иска – и искаме, искаме... Искаме! - Искам да не бях изнасилвана. - Искам поне веднъж да успея в брака си. - Искам да видя през тебе света. - Искам да бях мъжа на мечтите ти. - Искам да остана сама. - Искам да съм никой. Господи, дай ни сили, да искаме да не искаме! ... Плевен, паркът “Скобелев”, букви висят по дърветата – разчитат се: Надпис номер едно: Спи светът, спи градът, спи езикът – спят във него живи и мъртви, мъртви и живи телата им. Надпис номер две: "Мая, обичам те, тук и сега, да го направим, като за последно" ... Лека нощ! Тиха нощ! Свята нощ!