Учудващо, не ме боли,
ни днес, ни вчера, ами утре
и тези всички паднали искри,
родени след като небето ми помръкна.
Изневиделица - не ме боля,
когато слагах тялото й в гроба,
на нея - най-красивата мечта,
зачената в отровната утроба.
Отиде ли си или никога не е била,
надеждата ми - цялата, горката,
и в светлото на тази тъмнина,
пак не стана по-богата.
Ето те - нахален и без свян дошъл,
от всеки грабил си по много,
от най-злите - най-добър,
за да ме убиеш пак без повод.
Ето - влез и затвори вратата
нека пак да помълчим
да дойдеш пак не те очаквах,
но седни, а после ще вървим.
Ти знаеш, че оставам само твоя,
колкото и бягства да измислям,
и в бурята на тази нощ, и след пороя,
кошмар в сърцето тебе само стискам.
© Ели Моцарели Todos los derechos reservados