Писъкът на сърцето
Обидите натрупани по светло
изгряват с пълната луна,
а вятърът натрупва ги тъй лесно,
на куп във наранената душа.
Сърцето трепетно се пита
и хлопа глухо в твоите гърди,
задава си въпроси и залита,
и гърчи се във мъки и сълзи.
Разбрало вятъра то на обратно,
повикало го в него да бучи,
защото наранено и нещастно,
в гърдите ти то продължава да тупти.
Унива неразбрало и недоумяло
и пита се какво пак то сгреши,
да вярва в бурния ветрец изцяло
или дъжда погалил го с лъжи.
Природата събуди то със писък,
захлопна се една забравена врата,
заключи го зад огнения пламък нисък,
една забравена отдавна в тъмното душа.
Така да е, отпусна се то отмаляло,
оставам с теб във твоята тъга.
Сърцето никога не би те то предало,
не би предало никога то своята душа.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Ана Ненчена Todos los derechos reservados
