Писъкът на сърцето
Обидите натрупани по светло
изгряват с пълната луна,
а вятърът натрупва ги тъй лесно,
на куп във наранената душа.
Сърцето трепетно се пита
и хлопа глухо в твоите гърди,
задава си въпроси и залита,
и гърчи се във мъки и сълзи.
Разбрало вятъра то на обратно,
повикало го в него да бучи,
защото наранено и нещастно,
в гърдите ти то продължава да тупти.
Унива неразбрало и недоумяло
и пита се какво пак то сгреши,
да вярва в бурния ветрец изцяло
или дъжда погалил го с лъжи.
Природата събуди то със писък,
захлопна се една забравена врата,
заключи го зад огнения пламък нисък,
една забравена отдавна в тъмното душа.
Така да е, отпусна се то отмаляло,
оставам с теб във твоята тъга.
Сърцето никога не би те то предало,
не би предало никога то своята душа.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ана Ненчена Всички права запазени
