Питах те, а ти заплака...

Бабо, помниш ли когато,

бях при тебе всяко лято,

газех ширнали полята,

шляпах радостно в реката,

сбирах билки в ръката,

ритах топка с децата.

Бабо, помниш ли когато,

със забрадка на главата

и с плетка в ръката,

ти на пейката седеше,

и гальовно ми редеше,

как ще стана аз голям,

умен като капитан,

родолюбен като кан…

Седнал бях на тротоара,

до ръка ти остаряла

и гласът ти как звънтеше,

щом си песни ти подеше…

После слушах из захлас,

тънкия ти нежен глас

и догдето се усетя

вече бях със Самуил

и с войници бях се бил…

А гласът ти все звънтеше

и сърцето ми кипеше!

Бабо, помниш ли нивята

с клас обилен, аромата

на лозята, маслодайната ни роза

и липата до къщята…

Как чорбицата ти вреше,

масата от глъч ехтеше,

как и внуци и деца

и комшиите със чеда,

на раздумка и вечеря

се събираха на двора-

чисти, в труд родени хора!

Бабо, помниш ли когато,

знанието бе ни злато,

а учителят ни строг,

бе за нас повеля-Бог!

И трудът ни бе приятел,

и моралът показател,

вярата ни беше мост,

добротата не бе нам гост…

Вечер гледах си звездите,

слушах в тихото щурците

и прелиствах том из том

Ботев, Талев със поклон.

Щом пък паднеше снегът,

мокър скачах на найлона

от високото, от склона

и се спусках в сноп искри,

белият догдет седи…

Бузите ми бели-

все червени, заздравели!

Бабо, помниш ли очите,

дето светеха в тълпите,

все едни добри, човечни,

все едни тъй ведри, честни…

Бабо, где са тези дни?

Гибел, бабо ни грози!

Днес топим се като лед

под жесток и гладен пек.

Хората не са сърцати,

стряхата ни е в трънаци,

къщите ни опустяха,

а душите оголяха

и деца ни отлетяха…

Бабо, где са тези дни

и защо ме тъй боли?

Ех, топим се като лед

под жесток и гладен пек!

Бабо, где е тоз народ-

дири нейде чуждий брод…

14.11.2019г.