Бабо, помниш ли когато,
бях при тебе всяко лято,
газех ширнали полята,
шляпах радостно в реката,
сбирах билки в ръката,
ритах топка с децата.
Бабо, помниш ли когато,
със забрадка на главата
и с плетка в ръката,
ти на пейката седеше,
и гальовно ми редеше,
как ще стана аз голям,
умен като капитан,
родолюбен като кан…
Седнал бях на тротоара,
до ръка ти остаряла
и гласът ти как звънтеше,
щом си песни ти подеше…
После слушах из захлас,
тънкия ти нежен глас
и догдето се усетя
вече бях със Самуил
и с войници бях се бил…
А гласът ти все звънтеше
и сърцето ми кипеше!
Бабо, помниш ли нивята
с клас обилен, аромата
на лозята, маслодайната ни роза
и липата до къщята…
Как чорбицата ти вреше,
масата от глъч ехтеше,
как и внуци и деца
и комшиите със чеда,
на раздумка и вечеря
се събираха на двора-
чисти, в труд родени хора!
Бабо, помниш ли когато,
знанието бе ни злато,
а учителят ни строг,
бе за нас повеля-Бог!
И трудът ни бе приятел,
и моралът показател,
вярата ни беше мост,
добротата не бе нам гост…
Вечер гледах си звездите,
слушах в тихото щурците
и прелиствах том из том
Ботев, Талев със поклон.
Щом пък паднеше снегът,
мокър скачах на найлона
от високото, от склона
и се спусках в сноп искри,
белият догдет седи…
Бузите ми бели-
все червени, заздравели!
Бабо, помниш ли очите,
дето светеха в тълпите,
все едни добри, човечни,
все едни тъй ведри, честни…
Бабо, где са тези дни?
Гибел, бабо ни грози!
Днес топим се като лед
под жесток и гладен пек.
Хората не са сърцати,
стряхата ни е в трънаци,
къщите ни опустяха,
а душите оголяха
и деца ни отлетяха…
Бабо, где са тези дни
и защо ме тъй боли?
Ех, топим се като лед
под жесток и гладен пек!
Бабо, где е тоз народ-
дири нейде чуждий брод…
14.11.2019г.
© Ивелина Дамянова Всички права запазени