В началото
на есенното равноденствие
когато – градът е още изморен
от летните турнета на авлигите
И всяка втора уличка
прилича на подкова –
какво ме връща тук не знам
в сърцето на едно
безкрайно лято –
където под черницата
на старата ни къща
нозете ми подскачат
на въженце –
додето утрото се учи да чете
направо от букварчето на птиците
И трябва дълго – много дълго
да вървя отново на ръцете си
по моста на надеждата
преди да ме погълне листопада
край своята открехната врата
завинаги – или поне
до следващото лято