Ние плавахме в жадно море,
подпоручик, отразено в очите ти.
А земята в Демира и тебе ми взе,
след Славейков и Яворов,
зачатия на сънища в дните ми.
Но не тръгна ковчегът към родната пръст,
дето майчица мила, сълзи изплакала,
не жадуваше ревност и сила, и мъст
под вишната есенна, жално окапала…
Как ли чакаше, милата, да посрещне сина,
да целуне челото, от вятъра брулено.
После плака сломена, немощна и сама,
с лице в скръбна забрадка притулено.
Как се случи, та и в тази война,
в таз нелепица, смилаща всички,
на добрите не вземат страна
нито песни, ни пагони с’звездички…
От окопа изскочи ти пръв,
с пистолет към рубежа насочен.
После изстрел и... шурнала кръв,
а ти беше за лидер посочен…
Те ти шепнеха, сякаш със жар:
“Не е страшно, а раната - лека.”
Как да кажеш на боен другар,
че за него се свършва… и века.
Две-три скъпи мечти – реквием,
кости… в Кръг “Живото слово”.
Искам в днешния обрулен ден
да те чувам… и “Мирно!” Отново...
……………………………………………………………
И сякаш се изправя мама Цана,
че не пропуснал скулпторът-ваятел
в Копривщица, посред Балкана,
да почете най-светлия писател.
© Мери Попинз Todos los derechos reservados