Ние плавахме в жадно море,

подпоручик, отразено в очите ти.

А земята в Демира и тебе ми взе,

след Славейков и Яворов,

зачатия на сънища в дните ми.

Но не тръгна ковчегът към родната пръст,

дето майчица мила, сълзи изплакала,

не жадуваше ревност и сила, и мъст

под вишната есенна, жално окапала…

Как ли чакаше, милата, да посрещне сина,

да целуне челото, от вятъра брулено.

После плака сломена, немощна и сама,

с лице в скръбна забрадка притулено.

Как се случи, та и в тази война,

в таз нелепица, смилаща всички,

на добрите не вземат страна

нито песни, ни пагони с’звездички…

От окопа изскочи ти пръв,

с пистолет към рубежа насочен.

После изстрел и... шурнала кръв,

а ти беше за лидер посочен…

Те ти шепнеха, сякаш със жар:

“Не е страшно, а раната - лека.”

Как да кажеш на боен другар,

че за него се свършва… и века.

Две-три скъпи мечти – реквием,

кости… в Кръг “Живото слово”.

Искам в днешния обрулен ден

да те чувам… и “Мирно!” Отново...

……………………………………………………………

И сякаш се изправя мама Цана,

че не пропуснал скулпторът-ваятел

в Копривщица, посред Балкана,

да почете най-светлия писател.