Подранила пролет...
Уж зима е,
но пролетта напира,
дърветата подлъгва да напъпят,
а развигора с топъл дъх не спира
да гони ланшните листа по пътят...
А тук-таме във кътчета усойни
снегът притихнал още не отстъпва,
но нивите сънуват вече знойни
сезони на узряване и жътва...
Пустеят старите гнезда все още,
но може би и птиците, далече
с предчувствието на инстинкта мощен
насам в ята да са поели вече...
И хората се радват, и напират
към пролетта, и тръгват пак по двама,
до късно през нощта не се прибират-
под звездната, разкошна панорама...
Възторжено Животът се възражда,
сам тайнството „цъфтене” не забравил,
а в хората неистовата жажда-
за страст и плод във Любовта оставил...
О, толкова дъхът ѝ е приятен
на тази топла, ранобудна Пролет!...
И вятър вее: галещ, ароматен
над първите цветя минава в полет!...
... Но аз сега се моля... На кого ли?...
Едва ли знам, обаче съм уверен,
че може би и Бог със мен се моли:
да не задухат ветрове от север
и измразят със хали закъснели
сега нетърпеливите дървета...
... А влюбени, в нощѝте нейде спрели,
целуват се по тъмните кюшета...
Коста Качев
© Коста Качев Todos los derechos reservados
"Възторжено Животът се възражда,
сам тайнството „цъфтене” не забравил,
а в хората неистовата жажда:
за страст и плод: във Любовта оставил..."