Поглъщам те с очи, не виждам нищо друго,
не чувам думите ти, само твоя глас.
Мълчание и трепет. Крада от времето
и лъжа паметта си, че ще те запомня
такъв, какъвто си... завинаги.
Очите ми са приковани в теб -
не мисля, ала чувствам, дишам
и думите ти са отправени към другите във стаята,
защото аз не осъзнавам нищо, аз съм струна -
самата тя издава звук, не просто резонира
в отговор на твоите въпроси - не! -
аз впивам жаден поглед в теб и знам,
че няма да те имам, но се усмихвам,
макар че се разкъсвам, макар че ти не чуваш
мелодията на сърцето ми.
Изпивам те с очи. Треперя. Студено ми е. Ти ме гледаш.
Студено, още по-студено... Сърцето бие ускорено.
Не искам никога да свършват тези часове
и миговете, във които
погледите ни се срещат и се спират,
за да се огледат в другия.
Мълчание и трепет. Самота и страх,
отново самота. Погледни ме, хайде, погледни ме.
Съблечи ме с поглед, както правят много други,
съблечи ме със ръка, което не е правил никой,
съблечи душата ми, а после дай ù дрехи,
за да не трепери от студа. Мълчание...
Говориш, ала не на мен - на всички,
гласът все пак ме гали, макар и да
не знаеш, ръцете ти, как искам
със ръка да ги погаля и устните ми
да оставят своя нежен отпечатък върху тях.
Във теб съм втренчена - дали те виждам?
Не можеш да достигнеш мисълта ми
с тези думи и въпроси, защото аз
в момента съм желание, защото във момента съм жена.
Треперя. Студено ми е, ти ми се усмихваш.
Убиваш ме с усмивка, убиваш ме с очи и с безразличие,
но аз поглъщам те с очи, защото съм жена,
която те желае. Мълчание...
19.05.2010г.
© Мария Цанева Todos los derechos reservados