Поглъщам те с очи, не виждам нищо друго,

  не чувам думите ти, само твоя глас.

  Мълчание и трепет. Крада от времето

  и лъжа паметта си, че ще те запомня

  такъв, какъвто си... завинаги.

  Очите ми са приковани в теб -

  не мисля, ала чувствам, дишам

  и думите ти са отправени към другите във стаята,

  защото аз не осъзнавам нищо, аз съм струна -

  самата тя издава звук, не просто резонира

  в отговор на твоите въпроси - не! -

  аз впивам жаден поглед в теб и знам,

  че няма да те имам, но се усмихвам,

  макар че се разкъсвам, макар че ти не чуваш

  мелодията на сърцето ми.

  Изпивам те с очи. Треперя. Студено ми е. Ти ме гледаш.

  Студено, още по-студено... Сърцето бие ускорено.

  Не искам никога да свършват тези часове

  и миговете, във които

  погледите ни се срещат и се спират,

  за да се огледат в другия.

  Мълчание и трепет. Самота и страх,

  отново самота. Погледни ме, хайде, погледни ме.

  Съблечи ме с поглед, както правят много други,

  съблечи ме със ръка, което не е правил никой,

  съблечи душата ми, а после дай ù дрехи,

  за да не трепери от студа. Мълчание...

  Говориш, ала не на мен - на всички,

  гласът все пак ме гали, макар и да

  не знаеш, ръцете ти, как искам

  със ръка да ги погаля и устните ми

  да оставят своя нежен отпечатък върху тях.

  Във теб съм втренчена - дали те виждам?

  Не можеш да достигнеш мисълта ми

  с тези думи и въпроси, защото аз

  в момента съм желание, защото във момента съм жена.

  Треперя. Студено ми е, ти ми се усмихваш.

  Убиваш ме с усмивка, убиваш ме с очи и с безразличие,

   но аз поглъщам те с очи, защото съм жена,

   която те желае. Мълчание...

   19.05.2010г.