Помниш ли...
нощта далечна, нощта когато аз признах,
признах, че моето сърце е твое,
че за теб копнея всеки час...
Ти помниш ли вълнението тогава,
страха във мен, във теб, по цялата земя,
че там - в мига - решава се съдбата на целия ни свят,
решава се съдбата на всяка частица от нас...
И моля те, припомни ми,
какво крещеше моето сърце,
защото аз единствено си спомням
сиянието на твоето, на твоето сърце...
Не знам дали му отговори,
дали не бе страха причината - не знам...
любовта, любовта е слънце във очите -
пламтящо, но и заслепяващо в нощта...
Тя караше ме да ляте аз тъй високо,
тя караше ме да не виждам никого, но теб,
тя караше ме да пея, да мечтая, да живея,
май караше ме да живея не във този свят...
молбата ми отново е да ми припомниш
дали обичано било е моето сърце...
дали сега не страда то напразно,
че е отнело нещо, че е отнело любовта от твоето сърце...
защото любовта - тъй силна, тъй сляпа...
летеше сякаш е сама...
летешеq търсейки тя тебе...
летеше сякаш ти търсиш я "сега"...
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Атанас Баротов Todos los derechos reservados
