Понякога звезди угасват.

Понякога небето чезне.

Понякога и те зарастват, раните,

но ще излезе,

друга, и ще се отвори,

ще кърви, ще гангренясва.

С живота труднично се спори,

и както циганката урочасва,

поредният човек, откриваш,

-животът ни бърбори нещо,

а ти му нищо не разбираш,

ту студено става, ту горещо.

Понякога ти камъче показва.

В пръстта, окаляно и бяло,

мушваш го във свойта пазва,

във колко джоба е седяло...

Сега на тебе ще говори,

приказки, като клюкарка,

до среднощ ще ти разказва,

за змей откраднал нестинарка,

за туй как четници съзряло,

без надежда, да се бият,

мъжката, а на умряло,

над телата, майките да вият.

Ще разправя то докато съмне,

как детенце със ръчичка,

взело го е за да гръмне,

с прашката си по сърничка.

Има да ти шепне, шепне,

години хиляди живяло,

един го вземе, друг го метне,

толкоз много е видяло.

И теб ще види, ще говори,

от теб, истории на друг човек,

в нощите друг ще се кокори,

и друг, и тъй до памтивек.

Лошо е, ако от пазва,

влезе някак си в обувка,

тогава спира да приказва,

а щом си с възел, вместо с джувка..

Затуй, щом видиш ги, не спирай,

с камъчетата шега не бива.

В пазвата единствено събирай,

спомени, като коприва.

Съдбата всички е оплела.

В своя сложна плетеница.

В това е толкова умела,

както италианец прави пица.

А ние правим върху нея бримки.

Плетем я, както маца с четка,

художник, или както снимки,

фотографът прави на кокетка,

и прилежно после я оставя,

в албумче, или във картина,

тъй съдбата, ни поставя,

понякога под карантина..