Порцеланова кукла

Лицето – вкаменено от студения вятър,

очите – гледат безшумно напред,

устните – разтворени от някакъв крясък –

тих,

безшумен

вик.

Ръцете - допрени ò студена стена -

огледало на някакъв призрак.

Той тихо и мирно почива така,

уморен след поредния писък -                                                 

един тих,

безмълвен

вик.

Студения поглед в огледалото впива

призракът – порцеланова кукла.

Остава там, никъде не ще отива,

а ще слуша своя

тих,

безмълвен

вик.