Всяка нощ потъвам в пустото легло,
пропито с ухайните мечти, а
сякаш лягам във ковчег и
за сетен път загасвам в самотата,
за да се събудя пак - възкресен
и вдъхна пепелта от одъра... до мен!

Прозореца прогнил окичам
с прашен, избледнял портрет,
взрян в пъплещите хора,
търсещ цвят от роза
в лумналия буренак от трън!

Скитам всеки ден по друма прашен,
с черни дупки на лице, проядено от блян,
сякаш броди сянка - ненужен спомен.
Скитам, без да зърна цъфналата роза,
вдъхна люляка ухаен и дъхава гора.

Образът с годините е избледнял
от слънчеви лъчи и брулещия вятър,
бавно пожълтял е и обезличен!
Портрета, нявга прозореца окичвал,
станал е сега прогнил тапет!

Обречен всяка нощ да се завръщам
в несъществуващата стая и потъвам
в лоното на мойта скръб, където
сърцето надеждата пои и бляна,
за да тлее бавно край спомен за усмивка!