в памет на моята баба
Звезда ли си...
или си цвете...
или в асмата кротко се таиш?!
Къде е твоят пристан –
някъде сред боговете
или навярно сред градината седиш...?!
Къде развяваш бялата забрадка,
кога се смееш и кога скърбиш?!
Отминаха лета безмерно много,
а ти невидима – летиш, летиш...
Надявам се да си във бяла роба,
въздушно-нежна, все тъй добра
и много силна и смирена, кротка
да си във свят от обич сгрян...
И тръгна си всред жарко лято,
и юлско слънце те изпрати със тъга,
и зрелите кайсии
плачеха във златно
и някак крушата
привела бе снага...
Звезда ли си,
или си цвете...
или загадъчно сияеща луна,
а може би хамак –
от светлина изплетен –
полюшващ се в сърцето на деня...?!
И колко ли вода изтече,
и колко ли пътеки извървях –
аз вярвам – тук си и не си далече –
светица във икона те съзрях!
Звезда ли си...
или си цвете...?!
Или си скрита свежест в утринта...
А може би си тон
във щурчовата песен ,
или светулка си –
всевиждаща в нощта...?!
Където и да си стаена
във безкрая –
изпращам до звездите своя стих
и ти сред тях безгрешно ще го разпознаеш –
със моята любов го оцветих...
© Анжела Иванова Todos los derechos reservados