Празнота
Пролетта не пресече тъгата.
Само люляков цвят наваля
и изчезна. Самотният вятър
дълго гони го, сякаш е блян.
Подир него раздавах въздишки,
не намирах уют под дъжда.
Все ме дърпаха зимните нишки
и по дланите чувствах студа.
Не отърсих докрай снеговете.
С белота този свят е пропит.
Но го помня, когато бе цветен,
с аромат на цъфтящи липи.
Помня всичко, което премина
и каквото от мене си взе.
Побеляваше всяка картина,
щом се спуснеше тежко резе.
После облак с отворена пазва
дълго търсеше мойте очи.
Белотата е равна на празно
и смирени пред нея мълчим.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Ани Монева Todos los derechos reservados
