Празнота

Празнота

Пропаднал е духът ми без надежда.

Над рамото ми умората се свежда,

презирайки таз вечна моя тъга.

Без емоция безсмислено се влача,

изгубен сред мъглата и в здрача —

живот изживявам, докато спя.

Макар за кратко ти да беше с мен,

за малко стопли моят леден ден

и зачезна в безводните гори.

Остави ми орис на вечна самота,

прободе в мен дълбока празнота

и болка не остана, но боли…

Душата ми, обляна в кръв и зной,

до твоята намери тя покой

и сякаш й поникнаха крила.

Ти тръгна си - заплиска дъжд в порой.

Чашата горчивка е на запой

и нямам вече сили отново да блестя.

Жалеят и птиците над мен прелитали.

Сякаш мойта вечна болка са изпитали

и орехът ще изчезне, но не и горестта!

Не се нуждая от клюкари зрители

и враговете безутешност предизвикали -

от орис, обречена на вечността!

Но тъжно е… И теб те няма никъде.

И в стаята празна пак тихо е,

а твоята целувка остава ми мечта…

И няма да има веч стихове,

оплакващи моята душа -

живот изживявам, а всъщност вечно спя…