Сама не се разбирам, в сълзи потопена,
понякога към себе си път не намирам
в хаоса на разпилени мисли, изгубени чувства,
убити мечти и клетка за наранени души -
като слепец посред бял ден се блъскам...
Преглъщам, зъби неистово стискам.
а той, животът, препуснал към залеза,
като лимон се изцежда, тежи и притиска.
Няма време глътка въздух да си поема,
изправям гръб, и с крака изранени,
пристъпвам, от грях сътворена,
но грешница не - кръстът не е бреме, ...