Представих, си че пиша стих,
в който пише за човек, който
пише стих,
за човек, който
пише стих,
който пише че
си представя, че живее в дом,
с жена която си мечтае да пътува,
а той си мечтае да стане изобретател,
или писател,
или плавател,
или художник,
или музикант,
но също си представя, че тя е бременна,
и че той няма никакви пари.
И мисли. За това, че ще трябва да работи.
Не е мързелив. Не се страхува от работа.
Но се страхува от времето.
Защото си представя, че е над пръстта,
за мигове, в които иска да е
изобретател,
писател,
плавател,
художник,
музикант,
но ще трябва да е 
работник,
продавач,
касиер.
и сега наистина го хваща страх.
Представя си също, че никога не е виждал баща си
и че не е живял в липса за него.
Представя си, че бяга, 
и никога не се обажда повече.

Тя си е представяла, че ходи във
Италия,
с него,
Испания,
с него,
Исландия,
с него,
Великобритания,
с, него
Нова Зеландия,
с него.
Или си седи тук...
С него.
И вечер сънува как той я прегръща
и се усмихва.
А през деня се усмихва между повръщанията,
от водката.
Защото не може да спре шибаното си главоболие,
без водка.
И си представя, че не му се сърди
и че някой ден той ще дойде, като
изобретател,
писател,
плавател,
художник,
музикант,
и ще спаси нея и още неродения му син.
И ще я прегръща.
И отпива от водката, купена със социалните помощи.