Душата ми е черна, по-черна от катран,
по-властно те обсебва тя от лудост,
за нея няма скрупули, ни свян
пред Бог дори, какво остава пък пред тебе.

Докато се усетиш, тя ще е изпила
поне половината от крехкото ти щастие,
ще те забърка в своя свят, безпаметно ранила,
ще сложи край на светлото участие.

Пред нея здраво залости врати
към своята душа, за нищо тук виновна,
дори безпомощна и плаха да я видиш ти,
не я жали, пред всеки слага маска тъй лъжовна.

Не питай се какво направи я такава,
не си задавай глупаво наивните въпроси,
тя няма минало, в което е била добра,
а само бъдеще, за жертви тръгнало да проси.

Отивай си, докато още имаш сили,
във миг на нейната разсеяност тръгни си,
ако ли и за туй частица воля нямаш в твойте жили,
в дебрите на моята душа почернена върни се.