На родните държавни институции
така и не повярвах някой ден,

зачетен в постулати на Конфуций,
от бедност нечовешка унизен.
 

Родителите наши се разтапят,
изчезнали след сметките за ток.

„Спасителите“ скъпи ни потапят
в илюзии на извор тъй дълбок.
 

Тегобите на нацията плачат.
Отиват си с красивите села.

Инфлация на дъното ни влачи
и нямаме стотинки за храна.
 

Навярно е правителствена папка
копнежът ни за по-добър живот.

Животът ни окаляна е хапка.
Приличам на словесен идиот?
 

Животът през годините се срина –
останало без никого дете.

Роднините пътуват за чужбина.
Животът им загина в КТБ.
 

Държавата разпада се – пустиня,
в която страховете ни валят.

Надявам се надеждата да мине
и болките на хората да спрат.
 

Понякога се чувствам адски гневен.
Боли ме щитовидната жлеза.

Народът ни изпадна в ужас древен
и плаща на жестоката съдба.
 

Пред родните държавни институции,
които са същинската тъга,

замислен над словата на Конфуций,
красивите си рими ще чета.