На родните държавни институции
така и не повярвах някой ден,
зачетен в постулати на Конфуций,
от бедност нечовешка унизен.
Родителите наши се разтапят,
изчезнали след сметките за ток.
„Спасителите“ скъпи ни потапят
в илюзии на извор тъй дълбок.
Тегобите на нацията плачат.
Отиват си с красивите села.
Инфлация на дъното ни влачи
и нямаме стотинки за храна.
Навярно е правителствена папка
копнежът ни за по-добър живот.
Животът ни окаляна е хапка.
Приличам на словесен идиот?
Животът през годините се срина –
останало без никого дете.
Роднините пътуват за чужбина.
Животът им загина в КТБ.
Държавата разпада се – пустиня,
в която страховете ни валят.
Надявам се надеждата да мине
и болките на хората да спрат.
Понякога се чувствам адски гневен.
Боли ме щитовидната жлеза.
Народът ни изпадна в ужас древен
и плаща на жестоката съдба.
Пред родните държавни институции,
които са същинската тъга,
замислен над словата на Конфуций,
красивите си рими ще чета.
© Димитър Драганов Все права защищены