Приказка

Спи тихо градът,

а навън тъй красиво

се сипе дъждът

над природата дива.

Протягам ръце -

там, под сухата стряха,

тъжното ми сърце

не изпитва уплаха.

Протяжен, покоят

в прегръдка ме взема,

красив и безкраен

сред природа зелена.

Под греди дървени

мойта болка пленява,

а вечни мечти

и блаженство дарява.

Мрак непрогледен

изведнъж ме обгръща,

в поглед леден

съня ми превръща.

Гледаш отдалече,

не ме познаваш ти,

а сърцето вече

току ще отлети.

Тиха непозната,

сгушена в нощта -

дете глуповато

в приказна страна.

Но приказката моя

е изпълнена с обрати,

твърде странна тя е

за незапознати.

...

Под тихата стряха

поема се разказва,

ала не за теб,

                              за любовта ми се казва.