Вчера навести ме внезапно ... Щастието,

от всеки търсено и  желано.

Облечено като  чаровната есен,

с топли, червеникави, нежни коси...

с аромат на капещи лѝсти и дъждовни мъгли.

Най странното беше, че улових познат аромат

на смокиново сладко и току що

изпечен, ванилов блат.

Приседнахме с гостът ми скъп...

направих му чай, предложих медена сладост

А то отвърна през смях:

- О, този чай е тъй вкусен, дълбок и познат.

Толкова малко е нужно, всеки да стане богат!

После разтвори широко прозореца,

провеси по детски крака, настани се удобно 

и затананика непозната мелодия… после запя.

От нея разля се светлина напосоки, 

обхванала кръгозора в синьо стаен, 

с разказ за  влюбени рицари горди

и красавици с устни по-сладки от крем

За  планините прекрасни, пътеките скришни

покрити с тайнства, поля и гори,

за росата  искряща в цветята различни ,

за смелостта  на безстрашни  скалисти орли.

И докато лееше своята песен предивна

крехкото  Щастие  едва забележимо премигна.

Унесе се бавно, потопи се в съня

и засънува красиви, непознати места.

Протегна се бавно, без да отрони ни вопъл,

подложи шепи под дясната буза

и в здрача на деня все още топъл

засънува странности в които лудува.

А в ранното утро, приготви се бързо за път

извини се, че бърза да зарадва света.

Повика изгрева нов, разпръсна цветна дъга.

В детските пориви всели радостта.

Изхвръкна с щурия вятър, през портата в миг

И извика към мен: "Хей, не спирай да бъдеш щастлив!"