Приказка за скитника

Повяхват онемели простори,

където слънцето се слива със земята.

Един скиталец глух прозореца затвори

и каза: „Искам аз от днес да бъда вятър!”

Бездомник стана той под всеки покрив,

краката му пътеките видяха.

Една вечер със треперещи пръсти

смъкна сам от небето Луната.

Сърцето му беше тиктакащ часовник,

стрелките му – на компаса стрелките.

Нямаше обувки, затова стъпи бос

на нестинарския път на звездите.

Палтото му беше намачкана карта,

вместо шевове – разцъфтели простори.

В куфара сложи само шепа кокичета,

преди очукания капак да затвори.

Една вечер заспа на кръстопът под върба.

Забравен кошмар се заби в заспалите гърди.

                                                                              •••

Събуди се на перваза на прозореца.

Сънят му го бе обесил на грохналата стара върба.

Луната разрани двете ръце,

които да посегнат към нея дръзнали бяха.

Стрелките на разбит часовник

без часовникар за последно заспаха.

Какъв странник е той, моля ти се,

щом има над главата си покрив?

Завивка му бяха не горските мъхове,

а омачкани мръсни банкноти.

Погребан под увехнали простори,

той нова гробна плоча си направи –

едно последно пролетно кокиче.

Идващата зима не забави.