Чаках те девет лета, но яви се -
слънчево зайче по юнските скули.
И те обиквах - по-силно от мисъл,
с всичките свои безброй молекули.
Милвах косата ти - нежна пшеница,
вейната приказно в тиха прохлада.
И радостта ми, че имам сестрица
будеше сутрин земята - по-млада.
Чудо, унесено в напева люлчин,
свело ресници над поглед прекрасен.
Дъхче вълшебство, мъдро светулче,
сладко знамение - всичко това си!
Нищо, че взирам се с празна надежда
и че сега си условно далече.
Днес през една раковина крайбрежна
чувам смеха ти и пулса сърдечен.
Може безтебие в миг да нагарча,
но не изтривам сълзата пролята.
И те прегръщам с копнеж на глухарче,
литнало волно, отвъд Необята.
18.06.14