Проклятие

Мракът идва със своя зъл полъх

и тъмнина пристъпя плахо в нощта,

но студеният, сух кърваво-есенен вятър

тъй смразяващо сковава вещта.

Мъглата плахо се движи,

обгръщайки всичко с тъга...

и ляга, завива студената, мокра земя.

Бяла, но черна в дупки попива

и бликат от нея капки вода.

Тя тъй жално, нежно завива

всяко измръзнало цвете в пръстта.

И тежка молитва тътне с дъжда.

И пада капка, небето плаче,

сърцето боли го - душата кърви,

няма вече слънце горещо,

няма вече слънчеви дни.

Стихии бунтуват се – вятърът вее,

сърцето плаче – душата жалее.

Немощно в мрака,

с пръст непокрита –

реве земята –

капят листата...

Небето разцепва плътта студена,

пронизва светкавица душата сломена!

И няма живот, няма край...