Покълнах

и поникнах сред живота -

разцъфнах в цвят

и покласих,

натрупах във сърцето си

жестокост,

изтръгнах от безмълвието

стих.

Видях безумна суетата

на "слепите" -

за живата вода.

Видях следата си в тъмата,

да свети,

пръскайки в нощта,

искри надежда

с огнен пламък,

които черната ръжда,

на времето,

изстинало на камък,

измиваха със свойта светлина.

Аз чаках дълго този миг,

таих го в своите мечти,

когато към небето с вълчи вик,

душата ми в безсънни нощи ви.

Когато пътник скитах аз,

от бряг на бряг -

от ден на ден.

Когато сънен в полунощ,

събуждах се,

отчаян и смутен.

Защото

скитник бях във вечността.

Защото

аз живеех, чрез съня.

Защото

виждах все това,

което хората наричаха

съдба.

Затваря се кръгът -

светът,

все в него се върти...

Не искам аз да виждам начертани,

на хората, жестоките съдби!

Затваря се кръгът -

пред кръстопът

светът ще се събуди,

след закана...

Аз виждам,

как се скапва плът

и как настъпва бавно

океана.

Аз виждам синя планина.

Аз виждам синя светлина.

Аз виждам остров сред море.

Аз виждам виолетово небе.

А под небето, пясъци -

морето, между тях.

Аз виждам смърт,

пустини,

прах...

Под всичкото това

в дълбоко -

страх,

живот изгърбен,

като грях

във вечен сън

и залез вън,

след шепнещ звън.

Там,

вятърът люлей камбани

и шушнат те

с езици приковани -

разказват те

за мраморно сърце,

за град от миналото време

и за разпътно

"креосинско"

племе,

зовящо се

"Астросиуки" ...

От тях ще тръгнат,

всички злополуки!

Тъй, всяка от камбаните пей:

"Звездата девета на Скарабей"!