Пролетта прелитна като птичка над българския небосклон,

но студ завари, та чак смрази я. Надеждата ѝ, крепи се върху тънък клон.

Колко тежко стана, колко от мъката събрана ще пропука този лед,

в който птичката скована, се моли да я подслони… съсед.

Клонът тънък е, пропукан е отвътре, но пък заледен.

Птичката като затворник в Алкатраз, обречена на плен.

Затворена вратичката й към спасение, от хората коварни.

Те времето все хокат, ала самите те са подли, арогантни.

Защото всичко за власт и за пари, все да се направи.

Времето променят, но все хокат го и мислят се за прави

Замислят ли се, че виновните – това сме ние,

ала обвиняваме времето и чакаме природата ни да изгние.

Щъркелът е кацнал пак на клона тънък, заледен, и все трепери.

Чака слънцето отново своите лъчи красиви да постели,

върху земята, обгърната в дебела бяла пелерина,

да излекува природата, болна от ангина.

Клонът – тънък, пропукан и в безнадеждност обледен,

топлината рано или късно ще го разголи, разтопи.

Ще се счупи, оставяйки птичката във вечен на земята плен,

безуспешно опитваща се към небето синьо пак да полети.