Как странно времето минава

и по нас оставя своите следи.

Вече все по-малко си говорим

и повече оставяме на телата ни, нали?

А колко беше хубаво, колко бе прекрасно

да стискам в дланите си твоите ръце;

да имам слънцето, не просто лъчи,

които да огряват моето сърце.

Обичахме се. Беше толкоз просто.

Аз единствена за теб и ти единствен бе за мен.

Не вярвах, че ще дойде време да е безразлично...

Молих се да не идва този ден.

Днес те гледам отново в очите,

но някак са празни и студени те.

Не виждам в тях познатия блясък…

Сякаш даже виждаш през мен...

Все едно съм прозрачна,

все едно не си тук,

все едно не съм в сърцето ти

и сякаш вече си друг...

Не ми е мъчно за отминалото време,

то неизбежно направо лети...

Мъчно е, че не просто минава,

а променя и теб, и мен, нали?

Вече не се целуваме при всяко " Обичам те ”,

вече ръцете ни по навик са сплетени...

Вече не виждаме един в друг смисъла…

Така ли трябваше да стане, кажете ми?!?

Аз мразя туй, че много те обичам

и този мраз толкова тежи!

Аз искам времето да върна...

Но не мога! Уви!

Не мога и за нещо мъртво да се боря...

Краят настъпи - вече е ясно!

Съжалявам много, наистина много,

защото БЕШЕ толкова прекрасно!