Промяна
Как странно времето минава
и по нас оставя своите следи.
Вече все по-малко си говорим
и повече оставяме на телата ни, нали?
А колко беше хубаво, колко бе прекрасно
да стискам в дланите си твоите ръце;
да имам слънцето, не просто лъчи,
които да огряват моето сърце.
Обичахме се. Беше толкоз просто.
Аз единствена за теб и ти единствен бе за мен.
Не вярвах, че ще дойде време да е безразлично...
Молих се да не идва този ден.
Днес те гледам отново в очите,
но някак са празни и студени те.
Не виждам в тях познатия блясък…
Сякаш даже виждаш през мен...
Все едно съм прозрачна,
все едно не си тук,
все едно не съм в сърцето ти
и сякаш вече си друг...
Не ми е мъчно за отминалото време,
то неизбежно направо лети...
Мъчно е, че не просто минава,
а променя и теб, и мен, нали?
Вече не се целуваме при всяко " Обичам те ”,
вече ръцете ни по навик са сплетени...
Вече не виждаме един в друг смисъла…
Така ли трябваше да стане, кажете ми?!?
Аз мразя туй, че много те обичам
и този мраз толкова тежи!
Аз искам времето да върна...
Но не мога! Уви!
Не мога и за нещо мъртво да се боря...
Краят настъпи - вече е ясно!
Съжалявам много, наистина много,
защото БЕШЕ толкова прекрасно!
© Любка Янева All rights reserved.
