Пронизващо, до болка...

Когато тръгвам пак по земни пътища,

аз пак подклаждам огъня "живот".

Забравил как пред мене зеят срутища

и жадно чакат сетния ми зов.

И дебнат всепронизващите бедствия

във свойте мрежи да ме уловят.

Човек съм, сякаш Второто пришествие

е мой другар до костите познат.

Нали преминах вече през жаравата

на триста клади, струпани за мен.

Горях и виках, молех се – забравата

да ми даде отсрочка поне ден.

Една зора да срещне пак очите ми,

една мечта в душа да се роди.

Да скрият бурни дъждове сълзите ми,

а после в пепел – плът да се стопи!