Пронизващо, до болка...
351
0
0
Когато тръгвам пак по земни пътища,
аз пак подклаждам огъня "живот".
Забравил как пред мене зеят срутища
и жадно чакат сетния ми зов.
И дебнат всепронизващите бедствия
във свойте мрежи да ме уловят.
Човек съм, сякаш Второто пришествие
е мой другар до костите познат.
Нали преминах вече през жаравата
на триста клади, струпани за мен.
Горях и виках, молех се – забравата
да ми даде отсрочка поне ден.
Една зора да срещне пак очите ми,
една мечта в душа да се роди.
Да скрият бурни дъждове сълзите ми,
а после в пепел – плът да се стопи!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Таков Всички права запазени
