И тази вечер погледнах Луната

и я попитах с ръка на сърцето:

Защо такава ми била съдбата

да скитам нейде по небето?

Защо в две хубави очи се влюбих аз

и животът ми се промени?

Две хубави очи от топъл мраз

и всичко се измени.

Тези очи, тези прекрасни и страстни очи,

светещи нощ и ден като слънчеви лъчи,

осветиха ме те и изгря нощта за мен,

въпреки че беше хубав слънчен ден.

В тези очи море бурно се намира

и аз всеки миг в него скитам,

и сърцето ми от кървава болка замира.

Защо, защо? - аз все се питам.

Но бурното искрящо море край няма,

властва единствено тя - нощта

и един изход единствен остана,

да си отида неволно от света.

Една червена роза изпращам в морето,

роза червена, от кръв и сълзи обляна,

и вълнува се от скръб сърцето,

душата плаче от смъртна рана.

Студът ме сковава, текат неудържимо сълзите,

надеждата незнайно изчезна безследно,

изгубиха се завинаги мечтите

и аз целунах морето за последно.

Гръмотевична буря се изви в небето,

черна, мрачна и зловеща е нощта

и ураган бушува страстно в сърцето,

и аз се отправям към смъртта...

Но розата червена след мен остава в морето

и вечно думи ще нашепва, произлязли от сърцето:

От всички жени ти единствена сърцето ми плени

и дори на оня свят то вечно за теб ще тупти!

На гроба ми след време поне ела

с една червена роза във ръка.

Сбогом, моя омайна,

в сърцето те запазвам като вечна тайна!