Прощално
И тази вечер погледнах Луната
и я попитах с ръка на сърцето:
Защо такава ми била съдбата
да скитам нейде по небето?
Защо в две хубави очи се влюбих аз
и животът ми се промени?
Две хубави очи от топъл мраз
и всичко се измени.
Тези очи, тези прекрасни и страстни очи,
светещи нощ и ден като слънчеви лъчи,
осветиха ме те и изгря нощта за мен,
въпреки че беше хубав слънчен ден.
В тези очи море бурно се намира
и аз всеки миг в него скитам,
и сърцето ми от кървава болка замира.
Защо, защо? - аз все се питам.
Но бурното искрящо море край няма,
властва единствено тя - нощта
и един изход единствен остана,
да си отида неволно от света.
Една червена роза изпращам в морето,
роза червена, от кръв и сълзи обляна,
и вълнува се от скръб сърцето,
душата плаче от смъртна рана.
Студът ме сковава, текат неудържимо сълзите,
надеждата незнайно изчезна безследно,
изгубиха се завинаги мечтите
и аз целунах морето за последно.
Гръмотевична буря се изви в небето,
черна, мрачна и зловеща е нощта
и ураган бушува страстно в сърцето,
и аз се отправям към смъртта...
Но розата червена след мен остава в морето
и вечно думи ще нашепва, произлязли от сърцето:
От всички жени ти единствена сърцето ми плени
и дори на оня свят то вечно за теб ще тупти!
На гроба ми след време поне ела
с една червена роза във ръка.
Сбогом, моя омайна,
в сърцето те запазвам като вечна тайна!
© Стефан All rights reserved.
