Прости ни, Боже, туй, че не ценим
свободата, дето си ни дал тогава.
Че плюем всичко, без да се боим,
и теглилата наши тънат в забрава…
Нима за да цениш дори трохата,
ще трябва да търпиш неистов глад.
А щом си имаш всичко на софрата,
да мразиш даже родния си брат.
Дали сме ний достойни за свобóда?
Или Дякона бе прав за нас?
Че туй е просто нашата порода…
Че всичко искаме ей тъй, от раз. ...