Прости ни, Боже, туй, че не ценим

свободата, дето си ни дал тогава.

Че плюем всичко, без да се боим,

и теглилата наши тънат в забрава…

Нима за да цениш дори трохата,

ще трябва да търпиш неистов глад.

А щом си имаш всичко на софрата,

да мразиш даже родния си брат.

Дали сме ний достойни за свобóда?

Или Дякона бе прав за нас?

Че туй е просто нашата порода…

Че всичко искаме ей тъй, от раз.

Или сме като Израил в пустиня

и само нещо стане ли - назад!

И  като роби търсим милостиня,

и във врага пак виждаме свой брат…

Прости и туй, че веч’ забравяме

за кръвний данък - туй коварство,

а неродените сега убиваме

дори без съд в наш'то царство.

Прости ни също, че и Теб оставихме

и молим те - недей да се гневиш.

Прости ни, че закона Ти забравихме,

дано България да пощадиш.

А колкото до таз’ свобóда наша,

дали е тя свобóда, или не?

Когато в душите ни е каша

и носим в нас умрялото сърце?

О, Боже, ти дарил си ни свобóда,

но паднахме под игото сами.

Смили се ти за нас под небосвода

и молим те, прости ни Ти, прости…