Когато те срещнах, аз бях ястреб жаден,

паднал на метри от извора студен.

А ти беше вятърна мелница на полето,

въртеше големия волан на живота свой.

Когато разказваш това, бъди строг и хладен,

не показвай със нищо, че те боли за мен.

Не допускай чувствата да шарят по лицето,

нищо, че в душата блъскат писъци и вой.

Говори на хората за онова момиче, което

намери подслон под твойте рамене.

Как излекува раните ми със сляпа надежда,

че щом оздравея, не ще отлетя.

И безцветният ужас в очите на детето

с разчорлени коси и издрани колене,

изчезна, както морската вълна отвежда

всички лоши мисли надалече от ума.

Логиката ни напусна, разумът ни изостави.

Борба за живот и обич отишла далече.

На фона на любовта ни вилнееха хали -

изковаваха, шептяха нашата присъда.

Колко стонове и колко викове сподави,

колко пъти своето желание отрече,

колко много пъти ме пожали,

а колко исках твоя, цялата да бъда.

Сега се моля само дано си успял

да намериш в тебе сили да простиш.

Аз знам, че любовта ми те беляза

и този белег в тебе дълго ще гори.

Знам колко луди нощи мойто име си крещял

и че болката не ти е позволявала да спиш.

Аз познавам тази болест, тази, тежката зараза...

Но не можех да остана. Моля те. Прости!