Пясък между зъбите

Понякога нищо не разбирам...
Думите на другите минават покрай мен —
влакове-експрес в сляпа мъгла.
Стоя на перона сам,
с тиктакащо сърце —
и не се качвам.
Не, не защото не мога,
а защото имам право на това.

Не всеки ще ме хареса!
Не всеки ще ми хареса...
Има хора, чийто смях
се чупи като стъкло в мен!
Те пренасят студ в лятото,
и топлина — в първата снежинка.
Не съм длъжен да се сгъвам
като хартия за оригами,
за да пасна с нечия норма...

Обичам се!
Понякога с усилие,понякога през зъби,
понякога след дълго и тихо 
ридание в банята...
Обичам се —
не защото съм перфектен,
а защото (напук на логиката
и еволюцията) аз съм все още тук.

Имам правото да бъда цял, Боже,
дори когато съм на парчета.
Да вървя накриво, и пак да пристигам на финала.

Да забравям, да се връщам,
да се уча на мекота от водата - 
не от мъдростта на вековете.

Имам правото да съм тук:
без разрешение,
без оправдание.
Да бъда себе си —
такъв, именно такъв!
Сега — именно сега!!!