І

Край жп линия – пътека ,

тук-там обрасла със трева.

Пътувам аз с походка лека,

пленен от дивна синева.

Над мен високо в небесата

прелитат птици на ята,

а там, наблизо край житата,

звучи на славей песента.

Пред мен на тясната пътека

съзирам плик, до него – лист.

С ръцете взех ги и полека

изтърсих пясъка сребрист.

Погледнах за адрес на плика –

уви, размит от силен дъжд

или четейки го, войника,

сълзѝ е ронил неведнъж.

                 ІІ

Писмо войнишко от момиче

до скъп приятел и любим:

"Привет от село, драги Гриша,

далеч от мен си с лик незрим.

Бледнеят спомените вече

от срещите ни под липите.

а ти си все така далече...

и тъжни са ми днес очите...

Не мога повече да чакам,

додето се завърнеш ти.

Сълзите си по теб изплаках...

Любов жадувам – не мечти.

Аз исках да съм ти съпруга,

но ти отказа брак – от страх...

След службата си търси друга...

Аз нов приятел си избрах...

Реших на връзките любовни

за по-добре да сложа край!"

Завършва с редове тъжовни...

"За мене вече не мечтай!"

След тези редове немея...

Потънал в размисъл стоях.

Вихрушка се изви и в нея

писмото пуснах... И видях,

че то лети, лети на воля –

пое го вятърът във миг –

с вестта за чуждата неволя,

на този непознат войник.

1976

("Октомврийски рози" - четвърта книга

на "Повейте на любовта")

Иван Митов