Лутах се безцелно в пустотата
като среднощен странник по неясен път.
Съпътстваше ме само тишината,
нарушавана от ударите на студа.

Вървях и губех се във нищото,
не виждах край на този път.
Той беше пуст и грозен като всичко,
останал без форма и без плът.

Очи не смеех аз да вдигна,
вървях приведен в тази тишина -
среднощен скитник, окован в окови,
това бе моята съдба.

Не смятах, че ще видя нещо,
не мислих, че ще бъда чут,
мълчах и движех се по пътя,
безропотно в мъртвешки студ.

Но нещо странно там се случи -
пътят ми се освети,
звезда далечна в края блесна,
надежда нова се яви.

И грейна някаква усмивка,
усмивка, обляна от лъчи.
Това бе блясък на надежда,
а усмивката си ти!